• Социалните мрежи усилват съдържание, което провокира страх, гняв и възмущение;

Защо при силно емоционални и обществено чувствителни теми, както видяхме при Петрохан, хората толкова бързо се разделят на два лагера и започват да защитават категорична позиция, още преди да са известни всички факти?

При тежки и необичайни събития човек изпитва силна потребност да разбере точно какво се е случило. Проблемът е, че психологическата потребност от обяснение често възниква преди да е налична достатъчно информация за изготвянето на надеждно обяснение.

Точно това се видя много ясно около случая „Петрохан“. Още в първите дни след трагедията се появиха множество версии, спекулации и конспиративни обяснения, при положение че разследването беше в начален етап. По-късно самата информация се променяше с постъпването на експертизи и нови данни. В началото например публичното пространство обсъждаше различни хипотези, а впоследствие разследващите органи представиха друга реконструкция на случилото се.

Това е много важен психологически момент: когато фактите са недостатъчни, празното пространство се запълва с интерпретации. Човешкият мозък трудно понася неопределеността. Ако пред нас има трагично, необичайно или заплашително събитие, ние не просто искаме информация — искаме смисъл. Когато официалната информация е непълна, бавна или противоречива, хората започват сами да свързват отделни парчета. Тук се появява и т.нар. need for closure — потребността от когнитивна завършеност. Човек предпочита едно относително просто обяснение пред продължителното състояние „не знаем“.

Имайки предвид дефицита на обществено доверие към българските институции, непризнаването им за авторитетни и стабилни източници на информация, хората започнаха да се обединяват около различни свои обяснения, което допълнително създаде предпоставки за поляризиране и разделение. И ако в началото сме се питали какво се е случило, впоследствие започваме да задаваме въпроси като: „На кого да вярвам?“, „Кой лъже?“, „Кои са нашите?“, „Какво целят другите?“ и пр.

Има ли психологическа потребност човек непременно да си изгради обяснение и да посочи кой е прав и кой е виновен?

Човек има силна потребност да придава смисъл на случващото се, но няма задължително психологическа потребност винаги да установява обективно кой е виновен. Когато информацията е непълна, мозъкът може да произведе обяснение, което субективно изглежда достатъчно убедително. Ако приемем, че светът е хаотичен и непредвидим, възниква тревожност. Ако обаче намерим причина — „той го е направил“, „те са го направили“, „някой го е прикрил“ — светът отново изглежда подреден и това е психологически по-поносимо. Именно затова при „Петрохан“ публичният разговор много бързо излезе извън чисто криминалната фактология и се превърна в спор за това на кого трябва да вярваме, кой прикрива истината и кой носи отговорност. При наличието на множество жертви хората търсят виновен и че общата обществена изнервеност и липсата на доверие допълнително усложняват реакцията към подобни случаи.

В общество с високо институционално доверие човек може да каже, че не знае и чака разследването да приключи, например. В общество с ниско институционално доверие по-често възниква усещането, че ако аз не търся истината, никой няма да я търси. Това създава своеобразна гражданска подозрителност, която обаче има две лица – от една страна, тя може да бъде полезна — кара хората да задават въпроси и да не приемат сляпо всяко официално твърдение. От друга страна, когато се превърне в принцип, това вече не е критично мислене. Критичното мислене допуска вероятности, налице е разбиране, че може институциите да грешат, но е възможно и да са прави. Това е много различно от конспиративното мислене, при което липсата на доказателства за дадена теория може парадоксално да се превърне в „доказателство“, че някой прикрива истината.

 

Каква роля играят социалните мрежи при подобни обществени разделения – просто дават видимост на вече съществуващи нагласи или действат като усилвател, който допълнително разпалва конфликта?

Социалните мрежи биха могли да играят и двете роли. Те не създават от нищото психологическите потребности на човека. Но могат да ги усилят, ускорят и превърнат индивидуалната реакция в масово обществено явление. Ще дам пример. Ако някой напише: „Все още няма достатъчно информация, нека изчакаме“, това обикновено не предизвиква огромна емоционална реакция, но ако напише: „Полицията лъже! Крият истината!“, вероятността да предизвика реакции, коментари и споделяния е много по-голяма. Съдържанието, което провокира страх, гняв, възмущение или морално негодувание, често получава повече внимание.

Ако човек види под една публикация 5000 коментара в подкрепа на дадена версия, той започва да усеща, че всички мислят така, но в крайна сметка броят на коментарите не е инструмент за измерване на истинността. Още повече, че алгоритмите не показват непременно представителна картина на обществото. Те показват съдържание, което системата прогнозира, че ще задържи вниманието ни. Научните изследвания върху социалните мрежи и поляризацията също посочват, че върху процеса действат едновременно социални, когнитивни и технологични механизми — подборът на информация, съдържанието на посланията и дизайнът/алгоритмите на платформите, следователно социалните мрежи не са просто огледало, но могат да бъдат усилвател. От друга страна не всяка поляризация е „вина на алгоритъма“.

Когато традиционните авторитети отслабват, социалните мрежи създават нови авторитети – инфлуенсъри, администратори на групи, популярни коментатори, хора с много последователи, чиито авторитет често не произтича от експертиза, а от видимост. Една от големите промени на съвременното общество се състои в това, че популярността започва да изглежда като компетентност, а големият брой последователи започва да функционира като психологически заместител на професионалната квалификация.

 

 

Защо в социалните мрежи толкова лесно преминаваме от спор за фактите към морална присъда над хората от „другия лагер“ – че са глупави, заблудени или лоши?

Според мен, наблюдаваме това явление, защото в определен момент спорът престава да бъде за информация и започва да бъде за идентичност, а когато идентичността бъде въвлечена, несъгласието започва да се преживява субективно като лична атака. Хората обработват информацията различно в зависимост от това дали тя подкрепя или противоречи на вярванията на тяхната група. При това могат да се появят феномени като пристрастие, селективно търсене на информация и по-строга критика към информацията от „другия лагер“. Ако групата вече е решила, че „другите“ са враг, тогава обидата започва да се преживява не като агресия, а като защита на собствената група. От тук произтича един от най-опасните процеси в публичната комуникация – поставянето на етикет, който да дехуманизира, защото е много по-лесно да игнорираш някого или да бъдеш груб с него, ако сложиш етикет – той е глупав, той е луд, той е корумпиран и пр.

Затова в случая с „Петрохан“ и други силно емоционални теми е важно да се пази границата. Едно е да не приемаш конкретна версия, съвсем друго е да не приемаш хората, които подкрепят конкретната версия. Първото е нормален обществен спор, второто поставя началото на поляризация. Тук отново се повдига проблемът с авторитетите. Когато няма достатъчно доверие в експертността, човек започва да оценява аргумента не според неговото съдържание, а според това кой го произнася и към коя група принадлежи.

Какво кара хората да се привързват толкова силно към първоначалната си версия за дадено събитие, че дори появата на нови факти понякога не променя мнението им?

 

Отговорът на този въпрос се съдържа в няколко психологични механизма. Първият е описан в научната литература като „confirmation bias“ и е свързан с това, че човек по-лесно забелязва, запомня и приема информация, която съответства на вече изграденото му убеждение, а информацията, която го опровергава, се проверява много по-строго.

Вторият механизъм в когнитивния дисонанс, когато човек вече публично е защитил определена позиция, отстъпването става психологически по-трудно, особено ако е написал десетки коментари, спорил е с други хора и е обидил опоненти. Тогава промяната на мнението вече не означава само, че е получил нова информация, а се преживява като признание за грешка, което засяга самооценката. Поради тази причина понякога хората защитават първоначалните си позиции. Не защото са на 100% убедени в правотата си, а защото цената на признаването на грешка е твърде висока.

Груповата лоялност е следващият механизъм, който сработва, когато човек е част от група, която вече е приела определена версия. Промяната на мнението може да доведе и до дистанциране от групата като индивидът е поставен пред дилемата да остане или да плати цената за разграничение от групата.

Като цяло, ако човек има доверие в професионалната експертиза, той осъзнава, че няма специфични познания в сферата на балистиката, съдебната медицина, психиатрия и пр., и разчита на данните, предоставени от конкретните експерти. Ако обаче вярва, че експертите са зависими, институциите са корумпирани, медиите манипулират обществото и „всички са в играта“, тогава практически няма външен източник, способен да коригира убежденията му. Обществото не може да функционира без доверие в някаква форма на експертен авторитет. И тук не говоря за сляпа вяра или подчинение, напротив. Нека задаваме въпроси, нека допускаме критика, но има огромна разлика между нагласата, че експерти не съществуват и нагласата да проучваме добре и да проверяваме експертите.

А може ли и как трябва да се „излекува“ обществото?

Ако използваме думата „излекува“ като метафора, бих казала, че обществото не може да бъде излекувано с едно хапче, с една кампания или с призив „да се разбираме повече“, защото това, което виждаме, не е едно заболяване, а натрупване на няколко процеса – недоверие, несигурност, умора, агресивна комуникация, отслабване на авторитетите и все по-силно разделяне на хората на „наши“ и „чужди“. Друга важна перспектива е тази, че не трябва да лекуваме хората от това, че задават въпроси или се съмняват. Смятам, че здравословното съмнение е необходимо за всяко демократично общество. Проблемът произтича от момента, в който съмнението се превърне в убеждение, че никой не заслужава доверие. "Лечението" не се състои в това да накараме всички да мислят еднакво, а да възстановим или изградим способост у всеки индивид да мисли критично, да задава логични въпроси, да сверява собствените си убеждения с доказателства по съответната тема, да изслушва гледна точка, различна от неговата, да поставя граници, да уважава чуждите такива. Идеята е не да мислим еднакво, а въпреки различията ни да можем да живеем заедно и да се чувстваме спокойни да кажем "не знам." Може би това е една от най-трудните задачи, защото днес несигурността се наказва. Хората имат усещането, че трябва да разбират от всичко, да са "експерти" по разнородни въпроси, когато реално това е непостижимо. Интелектуалното търпение изисква самоконтрол и самокритичност, както и критичност към средата. Това е психологически трудно, но безкрайно необходимо, защото разликата между "Не знам" и "Всичко е конспирация" е от небето до земята. Схващането, че спора е нещо негативно, води до нуждата да "елиминираме" опонента, като в същото време няма осъзнаване на факта, че конфликтът на идеи всъщност е нормална част от свободата в демократичните общества.

Тези възприятията за околния свят и такава обща нагласа към другия и живота като цяло, носят на индивида равновесие, в което не всеки е враг, не всеки е мишена и не всеки е лош. Първо възрастните трябва да се превърнат в положителен и балансиран пример за подрастващите, за да имаме очаквания към тях, които към момента за съжаление са несъвместими с примера, който даваме. Имаме нужда от доверие един към друг, да  възстановим простите човешки връзки и доверие. А то не се вменява на обществото, не се възстановява с лозунги и принуда, а с пример. Да вземем за пример институциите. Не можем да се доверим на институциите само защото техния PR е много ефективен или някой е симпатичен, например. Авторитетът трябва да се заслужи, гради се с последователност - в решенията, в действията, в поемането на отговорност, с уважение, с разбиране и грижа. За голямо мое съжаление, държавата ни през последните почти 40 години е ръководена от хора, които нямат  дългосрочна визия и цел, хора, за които личния интерес е и винаги ще бъде над общия, хора, които разединиха обществото на губещи лагери, вместо да го обединят около основни ценности, каквито например са физическото и психическото здраве на децата, ефективното образование, свободния достъп до култура и изкуство, личен пример с действия, а не на думи. Сега разполагаме с "демократична" страна, която рекламира хазарта дори в национален ефир, в която всяко дете може да си купи алкохол, енергийни напитки и цигари буквално навсякъде, в която се премахват паркове, за да се строят сгради и казина, в която училищните дворове са недостъпни за децата извън учебния процес, в която добре урегулираната, достъпна, ефективна психиатричната грижа липсва, в която всеки сексуален насилник може да си намери работа в детска градина, в която можеш да си купиш дрога по-лесно отколкото хляб, в която телевизионния ефир е изпълнен с новини за насилие, катастрофи, убийства, сбили се депутати, възрастни, които "раздават улично правосъдие" с бухалки, защото единия "засякъл" другия на пътя, в която възрастните пресичат на червено, в която полицаите си бъркат в носа и чоплят семки по улиците, в която ни уведомяват за всеки престъпник, който е успял да избегне правосъдието, в която народните представители даже не осъзнават, че задачата им е да служат на народа..... Симптомите са многопластови, причината е една. Но за да не завършвам толкова негативно, нека кажа, че съм оптимист, защото има достатъчно будни, съвестни, свестни хора, които дават примера, за който говорих по-горе.